Първи август 2009 година, ден събота. Още в началото на юли запазихме час за кръщенето на малката ни принцеса. За няколко дни организирахме почерпката на гостите и единственото на което се надявахме бе, времето да е хубаво. И за щастие, на 1-ви август се събудихме огрени от топлите слънчеви лъчи.

Последната седмица Вики е някак си крива. На обяд отказва да яде, или поне не иска манджата. Както си играе и изведнъж ревва истерично. На моменти ме изкарва до истерия направо. Идва ми нанагорно последната седмица. В допълнение, коляното ми никак не е добре и ако продължи да се влошава, ще се наложи и на доктор да ходя. А хич не ми се иска.

Тази сутрин за пореден път моята малка принцеса ме разсмя. Естествено, ранобудното ми дете, още в 7 часа е готово за игра. Аз пък едвам си отварям очите и единственото, което мога да направя е да стана с нея. И тук започва купонът. Отивам в банята да си направя сутришния тоалет, и тя разбира се идва с мен. Качва се на капака на тоалетната чиния (сама – набира се) и хваща чучура на чешмата.

Много съм разсеяна. Минаха почти 2 седмици, и сега се сетих, че не съм писала за прекрасният уикенд в Долна Баня.

След премеждията по-миналия четвъртък бях много на кантар, дали да заминем за отдавна планувания уикенд в Долна баня – вилно селище Кедър.

Няма как да успея да опиша с думи, това което преживях вчера. Но ще се опитам, максимално описателно да споделя с Вас този кошмар, който изживях и от който още не мога да се отърся.
Следобеда излязохме и отидохме в една от кварталните детски градини заедно с моята приятелка и децата ни. Там е много по-просторно, има занимавки за децата и често ходим, когато градината вече е затворена.

Още миналата година искахме да я кръстим, но решихме, че е по-удачно като се стопли времето, за да може спокойно да я потопят във водата и да не се притеснявам, че ще се разболее. Дойде пролетта, не се организирахме, и ето, че вече е средата на лятото. Затова, мобилизирахме се миналия уикенд с мъжът ми и отидохме до манастира, в който той е кръстен – Драгалевския манастир.

Когато следобяд Вики се събуди, застана срещу възглавницата на баща си, посочи я с пръст и каза: Та-ти. Аз и казах, да това е възглавницата на тати и тя продължи да повтаря та-ти.
И тъй като от няколко седмици я карам, да си каже името и как се казва, реших пак да пробвам.
- Ти как се казваш?
А тя отговори:
- Ти-ти !