Здравейте, Казвам се Нела.
Благодаря за възможността да споделя и моята история. Навярно е често срещана, но за мен беше уникална.

Започнах миналата година в полу-мъртво състояние, току що приключила 9-годишна връзка, с човек когото познавах от 7 клас в гимназията (за справка сега съм на 29 години). Както се подразбира, аз бях излъганата и изоставената и за мен светът беше място, на което вече не намирах смисъл да присъствам, а мъжете безчувствени и егоистични същества. Тогава, за да избягам от самотата реших да се регистрирам в някой сайтове за запознанства. Всяка вечер си говорех с непознати мъже (99% от всички които ми писаха бяха мъже), като едва смогвах да отговарям на всички. Дори ми се сърдеха, че се бавя с отговорите. Основно говорех за разбитата си връзка и за това колко зле се чувствам, а те се опитваха да ме убедят, че с времето ще ми мине. С някои от тях кореспонденцията продължаваше няколко дни или седмици, но след като упорито отхвърлях поканите им за среща се отказваха. Сигурно около стотина ме поканиха, от които се видях само с 4-5. С двама от тях все още поддържаме много приятелски отношения.
Но да се върна на важното… Човекът за когото искам да разкажа беше един от многото. Дори не го харесвах на снимките, тъй като изглеждаше много по-възрастен от написаните 31 години. В началото му отговарях машинално, както и на всички останали, но в един момент писмата му започнаха да се отличават. Той не ми досаждаше с покани за среща или намеци за секс, нито се опитваше по някакъв начин да наложи мнението си. Тогава за първи път разгледах профила му по-обстойно и установих, че не се намира в България, а живее в Испания. Помислих си, че това е причината за липса на настоятелност, но както по-късно разбрах, той просто не е човек търсещ краткотрайни забавления. Учудващо и за двама ни разбрахме, че сме от един и същ град, въпреки че и двамата бяхме писали не родния си - аз София, защото живея тук от 10 години, а той град в Испания. Но не стигаше това, ами установихме, че сме учили в една и съща сграда, която две от гимназиите в града си поделяха, и сигурно се бяхме виждали хиляди пъти по пътя за училище. Започнахме да говорим за различни неща (не само за това колко съм нещастна), като обемът на писмата ни всеки път нарастваше. Писмата ни бяха толкова богати на различна информация, че понякога, докато четях негово писмо си записвах на лист хартия нещата, за които искам да му пиша. Всеки ден нямах търпение да се прибера от работа и да отворя профила си. За мен писането беше като някакъв пристан, който ми даваше спокойствие и чувството, че не съм сама. Разбрах, че с него е същото. Намирахме някаква романтика и старинност в начина, по който комуникираме. И двамата имаме skype и ICQ, но предпочитахме точно този вид на връзка, защото се страхувахме да не изчезне романтиката на неизвестността. Междувременно той ми беше изпратил актуални снимки, които го показваха в съвсем друга светлина и аз се чудех кои всъщност показват истинското му лице. Вече очаквахме момента, в който ще се срещнем – той си идваше за 20 дена в края на Август.

Страница: « 1 2 Всички страници »

Pages: 1 2

Тагове: жени, истински истории, любов, любов от разстояние, мъже, чат