Напоследък зачести отсъствието ми от блога, което не ми харесва, но няма как да го променя за момента. Затова, предпочитам да споделя, каква е причината да не пиша напоследък.
Причината е моето малко мишле, което за пореден път е болно, вече се оправя всъщност, но повече от 10 дни сме си у нас.

Има моменти в живота, в които си спомняме за всички онези дребни неща, които ни правят живота красив. Моментите, в които трябва да се радваме, че сме живи, здрави, родителите ни са около нас, имаме семейство, деца, и всеки един миг от живота ни значи нещо.

Не мога да не споделя с вас, как ме изненада моята принцеса.
Бях я оставила в кошарата, да си подреди куклите преди да заспи и отидох в кухнята за 5 минути.
След няколко минути малката ми принцеса се появява с широка усмивка, по боси крачета в кухнята и ме гледа очарователно.

Какво е усещането, което имате, години след първата среща с човека, станал ваш спътник?
Днес стават точно 3 години, от първата ни романтична среща с моя вече официален спътник в живота.

Малко преди малката да си легне, за пореден път с баща й сме се смяли с глас.
Повтарянето и имитацията на околните е нормално за децата, особено в нейната възраст. И е толкова забавно, че тези моменти не са за пропускане.

От бебе, дъщеря ми заспиваше сама, без да я приспиваме. Когато се научи да си държи шишето с млякото, дори я оставяхме сама, и след 15-20 минути само минавах да я завия и да взема празното шише.

Последните дни ми е много подтиснато. Постоянно се двоумя, дали в крайна сметка да пусна на детска ясла Вики. От една страна за нея е добре, от друга страна не е. Ясно е, че това което й давам аз, там няма да го получи, но и обратното важи – не мога да й осигуря толкова контакти с деца, занимавки, и игри, които ще има в детската ясла.