Понеделнишки мисли
Поредната сутрин, в която ставам, пробудена от алармата на телефона. Оглеждам се, а навън е тъмно и лъха на студ, мъгла и … зима. До мен едвам помръдва любимия, а малко мишле от съседното легло ококорва очи, поглежда ме, и се завива обратно през глава.
Трябва да ставаме, но на никой не му се иска. Въпреки това, хомота на службата или така наречената ми работа е окачен, така че трябва да стана. Отивам в банята, поглеждам се в огледалото и … не ми харесва това което виждам.
Не искам за пореден път да започна деня си със смачкана физиономия и с нежелание да изляза от леглото поне седмица.
Заших една доза позитивизъм на лицето си, погледнах се отново и видях нещо, което вече ми харесваше. Когато приключих със сутришния тоалет, малката още бе в леглото и не искаше да става.
Отидох при нея, нагушках я, погалих я и след малко започна да се размърдва. Протегна се като коте и стана с босите си крачета. Яви се в хола с разперени ръце в очакване да я гушна отново.
Взех я и отидохме отново в спалнята да я обличам.
През това време, тати стана и влезе в банята. След минути беше облечен и слезе долу да стопли колата, за да може когато сме готови, само да влезем и да тръгнем, а не да ни е студено в колата. Така не се налага да обличам малката в ескимосовски дрехи, които да преобличам във фоайето на градината. Там винаги е студено, защото постоянно идват деца, което е съвсем нормално разбира се. Но пък е неприятно да събличаш затопленото телце там и да влиза постоянно студ.
Както и да е. Оставям малката в градината и продължавам по пътя за работа. Гъстата мъгла затруднява предвижването на колите и транспорта, но пък поне няма камикадзета по пътищата.
Стигнах в офиса и след многократното „добро утро“ с което удостояваш всеки поотделно, се оказва, че има и такива, които не харесват този израз, и той не им носи нищо добро.
Тогава се замислих, че на моменти и аз съм така намръщена и не се радвам на „доброто утро“. А всъщност, всеки сам избира какъв да му е денят. Моят започна прекрасно, а забравих да се усмихна, повече от обикновено.
Истината е, че колкото повече се усмихва човек, толкова повече му се усмихват, и денят му минава по-леко.
Има и различни усмивки разбира се, и тук не коментирам изкуствените озъбвания с лицемерен подтик.
Важното е как започва денят ви. Направете си го усмихнат, за да се усмихвате цял ден. Така и хората около вас ще са по-усмихнати!
Успешна седмица и много усмивки.
Етикети/Тагове: споделено
Много си права Милена, моето бабче, както наричах майката на майка ми и която ни е отгледала със сестра ми, винаги ни казваше, че каквото и да ни е на душата, мрачната физиономия я закачаме на закачалката и си взимаме от там палтото и ведрото усмихнато настроение. Слагаме усмивката на лицето си и който познат или съсед срещаме първи да му казваме „Добър ден“. Така се разпръсквал позитивизъм около нас и щяло да ни бъде много светло и хубаво. Опитвам се да спазвам този нейн съвет и действително „работи“. Препоръчвам го горещо!
Оф, Миленка… чета, чета и мигам на парцали… все по-трудно ми е да се усмихвам сутрин… с такова нежелание се измъквам от леглото… и причината за това е, че се върнах на работа след година и малко прекрасно, безгрижно майчинство… Дано скоро дойде деня, в който да свикна с това.
Толкова е мило това, което разказваш… и толкова е хубаво когато се усмихваш
П.П. Преди нова година имаше проблем с блога, бях се засилила ожесточено да коментирам изказванията за това колко лошо било да имаш второ дете… но така и не успях. Радвам се, че сайта сега работи… и все пак ще си кажа мнението