В понеделник тръгнахме от Бургас и бавно, бавно пристигнахме в Добринище. Бях запазила стая още преди 10 дни в семейния хотел на Здравчо и Жули. Всичките пъти, когато съм идвала в Добринище съм отсядала при тях и предпочетохме да сме в този семеен хотел, сред народни хора и невероятно приветливата атмосфера, която предлагат. Бях приятно изненадана от промените в къщата и двора. А отношението на това семейство бе все така топло и дружелюбно.
Подготвихме си багажа за катеренето до връх Вихрен, отидохме да хапнем в механа Македония, намираща се съвсем близо до центъра на Добринище и легнахме към 23 часа, за да съберем сили за следващия ден.
Запасени с храна, вода, шоколад, резервни дрехи и бодър дух, потеглихме към хижа Вихрен. Тя се намира на около 12 км от гр. Банско и е отправна точка за много от маршрутите в Пирин. Има асфалтов път до там, така че спокойно може да стигнете и с кола до хижата, а от там да се разходите из обятията на Пирин и върховете й. От нея може да получите печат за връх Вихрен, който е един от 100-те национални туристически обекта.
Разгледахме маркировката и с бавни крачки поехме към върха. Има няколко пътеки които водят до връх Вихрен, но ние поехме през стандартната, най-малко екстремна, и до колкото знам, най-кратката.
Е, аз естествено се изложих още в самото начало, като реших, че с моите колене ще подскачам като дива коза по баирите и още на 15-тата минута ми прималя. Заглъхнаха ми ушите, причерня ми и за малко да припадна. Изчакахме, докато ми се нормализира сърдечния ритъм и вече внимателно продължихме към в. Вихрен.
Връх Вихрен е вторият по големина връх в България и третия на балканския полуостров. Висок 2914 метра, само с 11 метра по-нисък от Мусала, но пък значително по-труден за покоряване. Крачка по крачка, камък по камък, бавно и славно се изкачвахме. Правихме по-често малки почивки, спирахме за снимки, и след около 3 часа вече бяхме на платото преди голямото изкачване на самия връх. Гледката е внушителна. Няма как да се опише нито с думи, нито снимките биха могли да Ви заредят с тази енергия, която нахлува в следствие на адреналина, при внушителните обятия на планината и този мраморен връх. Времето продължаваше да е с нас и след кратка почивка започнахме последното изкачване – изкачването на връх Вихрен. Безспорно, последните крачки са най-трудни, но и най-изпълващи и обсебващи. Тези мраморни камъни и пръстта правят катеренето доста предизвикателно и за човек без предварителна подготовка, определено са трудно препятствие.
Спаси ме само желанието да покоря този каменен връх за трети път и най-накрая да мога да направя снимки на алпийския пейзаж, който се открива пред очите ми.
Разходихме се по върха, направих добри снимки, като изключим това, че не можах да снимам Кончето отблизо. Все още ми липсва смелост да стигна до него, а за минаване от там за сега не се и замислям.
Мисля, че преди да реша да мина от там, трябва да покоря всички останали върхове поне в България, да се екипирам както му е реда за опитен планинар, и да се заредя с много вътрешна сила.
Слизането беше лесно, до последния един час. Спасиха ме наколенките, които си купих в последния момент, след като Здравчо и Жули ме подсетиха. Краят на спускането определено вече ми тежеше. Не ме заболяха мускулите, но след като слязохме и седнахме на чешмата срещу хижа Вихрен, мисълта за ходене ме убиваше.
Докато почивахме и се наслаждавахме на преживяното, се появи едно семейство с малко детенце. И като се загледах в детето, разбрах, че ги познавам. Беше една от майките, която идва там, където извеждам Вики, с детенцето си и мъжа си. Толкова се зарадвах. Като им казахме, че сме качили Вихрен, тя ме погледна притеснено и попита, как съм могла да катеря с моето коляно. Седмица преди да тръгнем куцах, коляното ми се напълни с вода и се наложи отново да пия лекарства.
Много мило ми стана като видях познати физиономии на това докоснато от Бога място.
След кратката ни среща се отправихме към Байкушевата мура. Дърво, от семейство борови – Черна мура. С възраст над 1300 години, диаметър 2,48 метра и обиколка 7,80 метра. Внушително е! Предишните пъти като съм се качвала на Вихрен не съм видяла този 26 метров гигант, но си струваше да застана до корените му с последните си сили.
С тази природна забележителност приключи нашият първи преход в Пирин. Спряхме да хапнем в заведението Мотиките, което е в края на Банско, като се качвате към хижа Вихрен. Почти не ядохме. Връх Вихрен ни остави безмълвни, заредени с много ентусиазъм, но без сили дори да вечеряме.

123►

Етикети/Тагове: 100 национални туристически обекта, Снимки от пътешествия, пътеписи, споделено