Четвъртък, 13 август – приготвихме багажа и легнахме. Естествено, като си легнахме в 2 часа след полунощ, трудно можехме да станем в 4 за да тръгнем рано рано, докато малката спинка. Събудихме се към 7 часа, и докато си направим кафе, Вики вече се събуди. Явно и тя нямаше търпение за нови емоции.
Успяхме да тръгнем към 10 часа с отправна точка едното ни село – Малко Шарково. Намира се в югоизточна България, на 80 км.от Бургас и на няколко километра от турската граница.
Пътя беше прекрасен, все още нямаше коли в посока към морето, тъй като беше петък сутрин.
Спирахме няколко пъти, срещнахме и познати по пътя, и към 16 часа пристигнахме на село. Освен моите баба и дядо, там бяха и родителите ми, леля и свако. Малката от влизането в двора започна щурмуване на всичко ново и непознато. А баба и дядо, притеснени от нейната енергичност, постоянно повтаряха, да внимаваме, да не падне детето.
Малко по-късно се появи едно коте бебе, на около от месец. Горкото животинче. То не бе гонене, не бе мачкане, подмятане, галене, закачане. Уморени от пътя, докато приспивахме малката и ние заспахме без да вечеряме.
В събота ни очакваха нови приключения.
Вики сама се покатери на каруцата, не пропусна и най-високата стълба, овцете и кокошките не можеха да се скрият от нея.
Котето бе най-желаната играчка, както и най-интересната занимавка.
След като го хване, слага го на стола и го чака да скочи. Това продължи доста време, но котето горкото се умори и вече не искаше да скача от стола. Но за сметка на това, след като то не скочи от стола, Вики го бута да скочи и пак да се опита да го хване. Късния следобед котето се покри в дън земя и не се появи до следващия ден.
На село има 2 кучета, като едното, е много мъничко и е в двора на къщата, не при животните. То се отвърза и започна да обикаля около Вики и да й се радва. Но нашата малка любителка на животни, искаше да го хване за синджира и да го разхожда. При това не просто за синджира, а за халката му в края. Естествено, тати помогна и тя беше на седмото небе. Разхождаха кученце из улиците, гонеше го в двора и се чуваше детски смях и кучешки радостен лай.
Дойде ред и на вечерното и хранене, което беше невероятна атракция за всички. Баща й държи кучето, леля ми подава малки парченца хапки на Вики за да подаде на кучето, а аз храня малката.
Баба и дядо гледат и им се насълзяват очите от смях.
Вечерта категорично отказа да заспи само с мен и се наложи и Методи да дойде. Милия не беше вечерял и за да има тишина, мир и спокойствие увих я в одеялото и се върнахме при него. Тати се нахрани и отидохме тримата в стаята. Уви, тя беше толкова превъзбудена, че отказа да заспи и се наложи да я поразходим с колата, за по-лесно приспиване. Отидохме до язовира, който е на 2 км, но докато се върнахме в селото не заспа и продължихме към друго село, за да се унесе. Е, не и трябваше толкова много, за по-малко от 10 километра заспа.
Неделята ни бе последния ден на село. Котето се появи само за няколко минути, горкото, вероятно още бере душа от срещата с моята дъщеря. Кучето го заместваше временно, докато тя не се опита да го хване за задните крака за да го вдигне, а то се опита да я ръфне. Но, това се очакваше все пак.
Липсва ми това село, връща ме към детството и щурите лета, които сме прекарвали. На тръгване ми се насълзиха очите, отидох да гушна баба, тя също се просълзи и си пожела, да отидем за Коледа при тях.
А това са част от снимките

С това прекрасните 2 дни на село Малко Шарково приключиха и се отправихме към морето.
Следват подробности за няколкото часа с нея на море.

Етикети/Тагове: споделено