Утопия – възможно ли е?
Има неща, които не могат да се опишат, нито разкажат и колкото и да ти се иска да обясниш усещането, то просто не може да се обрисува с думи.
Наближава полунощ. Пътуваме. Пътят е толкова тесен, че не могат да се разминат две коли. Фаровете осветяват планинския път и се появяват две подскачащи ушички. Пресичат пътя и се скриват в храсталаците. След още два завоя, друг дългоух приятел подкача по пътя с тръпнещо сърчице, и хоп – и той се скрива. Вече се надяваме да видим сърна или елен. Не, много по-малък горски обитател се появи на пътя, бързо бягащ към банкета – ежко бежко навярно също бе отишъл да пие вода до близката чешма.
Сякаш си в някоя горска приказка и разбираш езика на животните, очакваш ги, те те очакват. И в същото време си като на друга планета.
Пристигнахме в хотела почти в полунощ. Настанихме се в един друг свят – източен, обладаващ, отпускащ, пренасящ те във времето на драконите, червени фенери, йероглифи … Сякаш не си ти, дори не си на екскурзия до Китай, а просто си част от тази култура.
Поглеждаш през терасата и светлините на града завършват идилията – с чаша вино, гледайки любимия, оглеждайки се в очите му. Сякаш няма никой и нищо друго – времето е спряло.
Бяхме уморени, имахме нужда от почивка, но почивката вече бе факт. Не бързахме, не трябваше да ставаме по график, нито да си лягаме на време, за да може да се събудим. Имахме цялото време и му се наслаждавахме.
Събудихме се почти на обяд. Гладни или не? Не можехме да определим. Имахме нужда от кафе, от разходка, от спокойствие – и всичко това го имахме и то на куп.
Закусихме с кафе и лека закуска на обяд и решихме да се изкачим до един връх, привлякъл погледите ни с кокетната си постройка и се запътихме натам.
Не, няма да изкачваме планински върхове, подобни на Вихрен. След кратката разходка в китния център на уютното градче Трявна, стигнахме и до така наречената хижа (вече хотелче), която гледаше като страж над центъра на Трявна.
И тук оставам без думи, за да опиша, как сме се чувствали целия следобед в една от беседките в градината на хотела, гледаща към Трявна.
Сякаш току що се запознаваме и сме в онзи екстаз, когато броиш минутите до срещата с любимия, или пък тръпнеш в очакване на първата целувка…
Сякаш времето е спряло и единственото, което съществува сме ние. Облаците не се движат, клоните не се поклащат. Хората наоколо да стоят неподвижни – има само ние!
В това уединение прекарахме целия следобед, наслаждавайки се на прекрасно вино и невероятно мезе с мед, орехи и босилек.
Още усещам вкуса на това сирене, което сякаш бе с някакво упойващо вещество, което прави момента с любимия още по-завладяващ и поглъщащ. Онази възбуда, онзи момент, в който двама души са толкова отдадени един на друг, като в първите дни на запознанството им, като безвремието, което са имали преди и усещането за блаженство.
Такъв бе и нашия уикенд, само двамата – ние, нашето време, нашето спокойствие, нашите мисли, нашите ласки, нашите усмивки – нашия втори меден ден!
Етикети/Тагове: 100 национални туристически обекта, мъже и жени, отношения, почивка, разходка, семейство, трявна, уикенд, утопия
Ще споделиш ли кой е хотела
Здравей Мариета, сложила съм линк към хотела с „Настанихме се в един друг свят“ – хотела е Уника.