Телефона позвъня в 6:30 като всяка делнична сутрин. Ставам бавно от леглото, а главата ми тежи като олово. Хващам я с две ръце и се опитвам да я раздвижа, но ме е страх, че тежестта на оловото ще надделее. Добрах се го аптечката и пих един аналгетик. Сутришен тоалет, приготвяне на багажа за излизане, а когато отидох да се облека и дребосъка се размърда.
Краката й висяха във въздуха и половина бе изпаднала от леглото. Гледката беше смешно-плачевна. Следваше да я събудя, а сърце не ми даваше, като знам, че заспа по-късно от нормалното и още й се спи.
Гушнах я и започнах да я галя по меката косичка. Едвам помръдваща, усети, че краката й висят и се шмугна обратно в леглото. Все още спейки, подозираше какво се случва и отвори първо едното око и започна да мрънка.
„Не виждам, нещо ми пречииииииии … “ – Потърка оченца и пак измрънка: „Не виждам, виж какво ми има, не виждам …“
Нямаше нищо на очето, просто толкова й се спеше, че очето не искаше да се отвори и виждаше замрежено.
След няколко потърквания успя да отвори очички. Седна в леглото и ме попита: на училище ли ще ходим? Отговорих положително докато й приготвях дрехите за обличане.
След малко отидохме в хола да я облека, а докато я обличах, ме погледна и каза: Хайде по-бързо, че много ми се ходи на училище!
Тук ме изненада. Обикновено не е така ентусиазирана, и днес за първи път ме караше да бързам, за да стигнем по-рано.
Всеки ден е различен. Промяна след промяна, бисер след бисер. В колата, когато дадох малко повече газ и потеглих с по-висока скорост тя попита: Мамо, бързаме, за да не закъснеем ли?

Какво ли ме чака утре?

Етикети/Тагове: забавни думички, крилати фрази, споделено