Липсваш ми …
Последните седмици от живота ми претърпявам сътресения, в следствие на някой промени в работата ми. И съвсем естествено, това дава отражение на емоционално ми състояние, душевното спокойствие и личните отношения у дома.
Преди беше така: когато малката легне, ние си говорим часове наред, до 2-3 през нощта, обсъждахме какво ли не. Всеки споделяше какво го интересува, намирахме решения заедно, обсъждахме какво ли не. Просто си говорихме, забавлявахме се…
Сутрините, много трудно, но все пак ставах, оправях малката, водя я на градина и отивах на работа, и закъснявах.
След работа, когато я взема сме или двете докато стане време за къпане и сън, или тя е с една от бабите си или дядо си, докато съм на спорт.
Ходенето на спорт определено ми помага да се чувствам малко по-добре, но отнема малко ми време с детенце.
А сега, и малкото време което имахме да се видим и с мъжа ми и с детето, е още по-малко…
За да мога да стана на време, така че да не закъснея, трябва да съм си легнала в 22 часа. Всяко по-късно лягане се отразява на ставането ми.
За да може и малката да стане сутрин, трябва да е в леглото не по-късно от 20:30 и до 21 часа да е заспала. Ако не е, сутрините не може да стане и се стига до напрежение.
И в крайна сметка, докато пускам пералня, нареждам миялната, мия зъби и приготвям нещата за следващия ден, остава времето в което мога да си кажа 5 приказки с него, ако е успял да се прибере …
Понякога си говорим докато единия спи … Понякога просто не се засичаме … понякога с дни не се засичаме будни … и това ми тежи.
Липсваш ми… липсва ми приятеля, липсва ми човека с който мога да говоря за всичко, липсва ми любовника, липсва ми мъжът, липсва ми съветника, липсва ми прегръдката ти, липсва ми дори това, да си помълчим заедно …
Не знам как другите живеят, които се виждат по толкова време, и как успяват да се съхранят, но не искам да живея така. Не искам след 5 години да погледа спящия до мен човек, и да видя, че е побелял, а детето ми да вижда баща си само събота или неделя …
Знам, че всичко ще мине и няма винаги да е така, но ми липсваш. И всеки ден се чудя, тази седмица дали ще те видя … Просто ми липсваш повече и става все по-трудно. А това, че дори не мога да те видя, за да ти го кажа още повече ме влудява.
Липсваш ми …
Етикети/Тагове: мъже и жени, отношения, семейство, споделено
Привет, да споделя и аз нещо за нашия семеен живот. Сигурна съм, че повечето семейства минават през такива периоди. Нашето семейно положение е много сходно на вашето – дъщеря на 2г. 8м., 2-ма работещи родители, лягаме си едва ли не с детето, сутрин докато се събудим и хайде по работните места. Нашата рецепта е
:1. много обичаме детето си и разходките с него извън София, но 2-3 уикенда в годината си позволявме да отидем някъде само двамата, да си обръщаме внимание само един на друг; 2. намираме удобни моменти когато е подходящо да излезем да хапнем или пазаруваме само двамата – напр. днес баба може да вземе детето от детска, а пък ние да се отбием някъде на връщане от работа, да пием кафе или да вечеряме набързо. Човек ще си каже „да ама това е много малко време“, но повярвай ми една 2-у часова вечеря навън прави чудеса. Естествено в тези моменти на уединение пак мислим много за детето си и то ни е постоянна тема, но така имаме възможност да си поговорим, да обсъдим някои планове.
След майчинството, времето за дъщеря ми и съпруга ми значително се намали, което е нормално. Работата ми „изяжда“ 9 – 10 часа на ден. На мен ми се иска да отделям на датето си колкото се може повече време, но гледам да балансирам нещата със съпруга, защото както детето така и той е част от моето любимо семейство.
Съжелявам, че така се получава при вас:(. Но Ралица е абсолютно права! Трябва да отделяте време един за друг, дори ако трябва докато единия спи както го казваш, ако можете ходете заедно на спорт, поне две вечери бъдете заедно навън, смейте се заедно:). Може би наистина е трудно, но както си го описала нещата май наистина не отиват на добре:(! Това са първите стъпки от отчуждаването и после става още по-трудно да си кажете защото се е случило:(
Заминете някъде за 2-3 дни и се насладете на себе си.
Няма опасност да си омръзнете, има опасност скоро да не гледате в една посока!
О, съвсем не съжалявам за нищо. Това са уроците на живота, трябва да минем по този път, за да преминем в друго ниво. Винаги има по-трудни моменти.
Истината е, че излизаме, преди беше по 2-3 пъти седмично, сега определено е по-малко, защото спортувам и физически не успяваме да излезем толкова.
А излизането извън София, за съжаление, последно беше на Хисаря през февруари.
Най-притеснителното е, че когато се видим, има толкова много неща, които искам да си кажем, че не знам от къде да започна. А от пренапрежение, че чакам толкова време, за да си кажем нещо, просто вече не ми се говори.
Но и това ще мине, някой ден …
И ние сме в същото положение – омагьосан кръг между ставане, детска градина, прибиране, готвене, игра с детето, вечеря, приспиване, четене на приказки и отново всичко се повтаря. Времето за нас самите като двойка е когато детето легне. НОООО след като това стане аз имам още работа – пералня, миялна, къпане и … той е заспал. Остава уикенда като най-добра възможност. Напоследък /зимата/ използвахме докато детето спи следобед да си пускаме по някой филм. Хубавото е, че детето спи по 3-4 часа следобед плътно. Това е нашето време.
На мен много ми липсва мъжа ми, по някой път си мисля, че откакто сме семейство и живеем в един дом имаме по-малко време един за друг…