Какъв би бил живота ни без 1-ви юни? Или пък без Коледа? Или без деня на рождения ни ден?
Събуждайки се от будилника, чух малката ми принцеса да казва „абота, абота“ … Сърцето ми застина за миг. Искаше ми се в този момент да я прегърна и да й кажа, че днес мама няма да ходи на работа.
Тогава започнаха да изплуват детските спомени в съзнанието ми.
Как крачех към детската градина, как играехме в пясъчника, на ластик, на ръбче, на фунийки, на стражари и апаши, на пиян морков, пързаляхме се, правихме снежни замъци …
Детство мое, детство сладко … Къде останаха тези игри? До къде стигнахме по пътя на развитието и целите ни?
Гледам монитора и си мисля, кога се загуби онзи детски пламък, който огряваше дните и нощите ни?
Някъде по пътя на израстването, крачейки гордо по стълбицата на живота, всеки от нас правейки крачка нагоре, губи по частица от детското в него.
А защо го губим ли… Може би защото започваме да приемаме за даденост много от нещата ни, спираме да им се наслаждаваме, така както едно малко дете се радва на близалка?
Така година след година, цел след цел, постигаме едно, а губим две – частица от детето и частица безгрижие.
Защото всяка значима крачка значи и повече отговорности, и повече грижи, и поставя нова цел.
Всяка крачка ни води все по-близо до „целта“ и ни отдалечава от детето.
И един ден, се оказва, че вече сме родители… Още по-голяма отговорност, на която като деца сме си играли с кукли на родители, без да съзнаваме, че рано или късно, по естествен ход, ще играем същите роли не на ужким …
И тогава, гледайки малкото си съкровище, ще си спомняме за онези безгрижни дни, онези детски игри и ще ни се иска да бъдем отново на 8 или пък на 18 …

Вчера гледах как детето ми се въргаля и пълзи по пода, катери се по стълбите и се спуска по дупе, отнемайки работата на чистачката , скача като отвързано и привлича внимание, и в същото време закачливо ме гледа как ще реагирам. Но нямаше как да реагирам, бях безсилна да я спра, да спра онова, което тя има право да изживее, докато е дете. Просто се забавлявах гледайки я и ми се искаше да започна да се търкалям по пода и да се гоним на четири крака. Както когато бях малка …
И тогава се замислих, че ако се включа в тази игра с нея, така както тя ме провокираше целеустремено, мен щяха да ме вкарат в лудница, а тя да остане без детство … само заради това, че родителите нямат право да се държат така на публични места.
Тези норми, наложени за различните поколения, бавно и поетапно отнемат детските ни игри и ги заменят с игри за Големи.
И така, с годините ни остава само желанието да бъдем онези щури деца, да играем на детски игри, но най-важното е да не спираме нашите деца да изживеят своите мигове. Защото един ден, те също ще пораснат, няма да се въргалят по пода, ще играят на игри за по-големи, а на нас ще ни се иска да са отново мъниците, бягащи щуро по улиците …
Можем да даваме на детето повече нежност, да го даряваме с повече усмивки и внимание, и да направим така, че не 1-ви юни да е неговия празник, на който ще му купим играчка, шоколад, близалка или нещо друго „забранено“, а всеки ден да грее пламъка в неговите очи.
Децата ни имат нужда от нас, от вниманието и любовта ни, а не от играчките, с които са готови повечето да засипят децата си, за да „задоволят“ нуждите им.
Защото пряката игра е много по-интересна за децата, от колкото скъпите играчки, които да го „укротят“ или задоволят липсата на внимание.
Защото децата имат право да бъдат деца, защото в живота всичко е възможно, дори да се живее без сърце! Едно остава невъзможно обаче, от възрастен да станеш пак дете!

Честит 819 ден и 1-ви юни мое мило дете! Днес ще е ден като всеки друг, но малко по-специален, само защото е с един повече!

Етикети/Тагове: 1 юни, ден на детето, за детето, първи юни, споделено