Няма как да опиша удивлението си от начина, по който са възпитани голяма част от подрастващите. Тук дори няма да споменавам пубертетската възраст, а онези начални 7 до 10 години.
Бяхме на детска площадка в друг квартал. Като казвам детска, имайте предвид за деца от 1 до около 4-5 години – пясъчник, 2 люлки (едната за бебета, да не могат да паднат), пързалка и малка мрежа, по която по-щурите деца могат сравнително безопасно да се катерят, защото е ниска и е в пясъка, а не на асфалт. Всичко това на площ не повече от 20 кв. метра.
Сега искам да си представите как на тази площ има около 10-12 дечица на средна възраст 2 годинки и половина и 2 деца на 5 и 7 години, които ритат футболна топка, играят на вратари при въпросната мрежичка и топката хвърчи със скорост, която и на възрастен може да докара мозъчно сътресение, пък да не говорим какво може да причини на едно мъниче.
Единият удар на топката ми привлече вниманието, за щастие никой не бе ударен, но втория мина на педя от едното детенце.
Майката просто си отмести детето и продължи да не обръща внимание на подрастващите гаменчета. Всички просто си мълчаха и дори не се замислиха какво може да се случи, ако топката случайно рикошира в главата на детето им.
Нямаше как да си мълча. Училището с обособения за футбол терен беше на 3 метра от детската площадка, ограден с висока ограда (защо ли?). Обясних им, че с футболна топка на вратички, могат да си играят на място определено за това. Те обаче не се съгласиха и започнаха да ми обясняват, какви дупки има по асфалта, как те хващали топката и какво можело да стане.. Последното им предупреждение беше, че ако продължат, ще им взема топката и остават без нея.
Шут и още една греда, топката изхвърча на сантиметри от ръката ми и на сантиметри от главите на няколко деца.
Взех им топката и им казах, че това им беше играта с топката. Нямам намерение да посещавам Пирогов по спешност, заради развързани деца, които не са научени дори на уважение, пък камо ли да пазят по-малките. А дори и ние родителите да сме на крачка от детето си, да играем заедно с него, това не ни гарантира спокойствието.
Родители на тези деца така и не се появиха. Подозирам, че дори не са били на площадката.
Тук не става въпрос за възрастови ограничения, кой може и кой не може да играе на точно конкретна площадка, а до колко игрите на едните, не застрашават живота и здравето на другите.
След като им взех топката, освен, че търсеха какви ли не начини да си я „откраднат“, накрая се примириха и започнаха да си играят в пясъчника. Което все си мисля, че е по-нормално да се прави на такава площадка.
Жалко е да гледаш повече от 10 майки, които дори не се замислят, какво може да се случи с тяхното дете. Да се примиряват, и да не взимат елементарно отношение. Още по-жално е, че и те самите няма да научат децата си на ценности и порядки.
Всеки се скрива зад маската на примирението и чака някой друг да му реши проблема. Или при вече създаден проблем е готов да съди, да плюе, да се тръшка. А ако изкорениш злото, още преди да се е случило, всичко това, няма да ти се налага, при вече създаден проблем, да търсиш решение.
Знам какво е да ми припада детето в ръцете, от нещо много по-малко, много по-невинно… Само при мисълта за още едно такова изживяване и ми причернява, корема ми става на топка и онзи кошмар отново изплува. Не мога да оставя да пострада моето или други деца, заради някой, който се нарича родител, само защото храни и облича детето си…

Етикети/Тагове: споделено