От много време исках да направя нещо за себе си, място, на което да мога да кажа това, което мисля, чувствам, това, за което мечтая, какво сънувам…
Когато стартира времето на блоговете, живота ми съвсем не беше това, което исках да бъде. Болката, тъгата, разочарованието и страданието през всичките изминали години ме бяха обгърнали и това бе единственото нещо което можех да кажа за себе си и живота си. А не това бе нещото, което исках да разкажа на света, не това исках да споделя с хората, който съвсем нормално, са минали по дали подобен, дали по–лек път, няма значение. Много автори, голяма част от филмите, новините, вестници, списания и т.н. пишат за тъгата на хората, болката по целия свят, битки, войни, сълзи, ярост, издевателства… и все пак аз вярвах, че не това е нещата за които някой ден ще пиша. Това е и причината, до сега да не публикувам нищо в тази част.
След всичките години на надежда, вяра, и на моменти отчаяние, мисля че точно това е момента в, който мога да кажа на целия свят, без преструвки, без задръжки, без страх, че съм най-щастливата жена на света

А защо това е така?

В един объркан, динамичен и не толкова прекрасен ден, но все пак поредния петък, в който се събудих и все още бях жива, макар и само чисто физически, отидох на работа, прекарах 9 часа в офиса, предимно занимавайки се с безинтересни неща, прибрах се у дома, не като повечето хора излизащи в петък вечер, и отново седнах пред компютъра си. За съжаление, последните години, той ми бе най-верния другар, в добро и лошо …

Не казвам, че нямам приятели, не казвам, че няма с кой да изляза, но вече бях уморена от това да излизам „на сила” без това да ми доставя и минута удоволствие, без да има поне една причина, различна от това, че все още дишам. С голяма част от приятелите ми се виждам често, и това всеки път да обсъждаме едно и също, или сходни теми вече ме бе уморило. Затова се чудех какво да направя за себе си, за да променя поне мъничко поредния безсмислен ден от живота си… Всъщност днес е 30-тия ден от както живота ми бе не път да е изпълнен не с надежда, не с вяра, не с любов, не с мечти, а с невероятното усещане да си щастлив! Е, тогава съвсем дори и не предполагах за това, което ще стане няколко дни по-късно.
Точно седмица по-късно, се срещнахме за първи път, не бяхме само двамата, но определено след няколкото часа прекарани в неговата компания, той успя да влезе под кожата ми, бавно и стремително, след всяка дума, жест, усмивка … Може би съм малко старомодна, или просто имах желание да се оставя да бъда жена, без да поемам инициативата за каквото и да е, исках да се видим отново, исках да продължим да разговаряме, да се усмихвам, да се радвам на мига. Тогава, той ме покани на среща …
Денят беше 1-ви Февруари, ден който никога няма да забравя, денят който промени живота ми в посока, която не съм и мечтала.
Дали съм мечтател – НЕПОПРАВИМ. Винаги съм искала да мога да кажа на любимия човек в очите, това което изпитвам, начина по който ме кара да се чувствам, без страх че нещата ще се променят, че това ще се приеме за слабост, без преструвки, без отчаяние, без лицемерие, без да ме е страх от лъжи. Романтик – мисля, че е твърде слабо казано, но въпреки това се доближава поне малко до моята натура.

Дали спрях да мечтая? НИКОГА – защото мечтите се сбъдват, защото някъде там, колкото и невероятно да ни се струва, се намира сродната душа на всеки един от нас. Човекът, който като погледнеш и виждаш себе си, човекът с който не е нужно да бъдеш такъв какъвто той би искал да си, а си просто себе си. Човекът, чийто въздух си ти, който обсебва съзнанието ти, мислите ти, и е по красив дори и от най-смелите ти мечти. Човекът с който не те е страх дали ще дойде утре и ти няма да си имал шанса да разбереш какво е да си щастлив, какво е да си влюбен, какво е да обичаш и да бъдеш обичан, по начина по който ти самия го разбираш и чувстваш. Човекът, който ти дава криле, с които не просто да полетиш, ти стъпваш по невидими облаци, не оставяш следи, освен единствено в неговото съзнание и сърце. Човекът, чийто аромат остава в съзнанието ти дори и да не си го виждал с дни, човекът, чиято усмивка е най-невероятното нещо което би искал да виждаш всяка сутрин.
Минута след минута, ден след ден, всичко за което бях мечтала, или не, нямах толкова смели мечти, бе реалност, имах го, усещах го, все повече, все по-силно, все по-бурно …

От първия този миг насам, не минава и миг, в който да не мисля за теб Любов, броя секундите до следващата среща. Искам да кажа на целия свят какво си ти за мен, кой си ти за мен, и че не искам и секунда от живота си, в която няма да дишам твоя въздух!
Днес слънцето грее за теб, усмивката ми на лицето е заради теб, отворих очите си – за да бъда с теб!

Страница: « 1 2 3 Всички страници »

Pages: 1 2 3

Етикети/Тагове: Истински истории, жени, любов, мъже, отношения