Бягство
Понякога, макар и рядко ми се е искало да избягам. Просто да оставя всичко, да си взема една чанта с най-необходимото и да се махна. Ей така, без бележка, без предупреждение, просто да се изпаря.
Така и не го направих като тинейджър и нямаше хора, които зависят от мен. Сега и да искам, вероятността да го направя е още по-малка.
Понякога имам нужда да се махна от всичко, което не ми харесва и за съжаление не е по силите ми да го променя:
- Като започнем от некадърните шофьори, които не могат да направят ляв завой…
- Минем през собственика на гараж, който забравяна да се паркира пред входа на детската градина (която е на отсрещната улица), защото не може да си изкара колата от гаража …
- Стигнем до един човек, който страда от кризата на 60-те и избива комплексите си върху 50 -100 човека.
- Пренебрегвам колегите, които пикаят на пода, но не и в тоалетната. Хигиенизиращия за тях е мръсна дума, по-мръсна от картината, която остава след тях …
- Продължим към жалкото съществуване на хората, които са се примирили с живота си и не желаят дори да погледнат през розовите очила.
- Да споменем и природозащитниците, които изхвърлят пликчето си с боклук през прозореца или пепелника през прозореца на автомобила …
- Не пропускам и родителите, които си пускат децата на градина болни, а дори и на антибиотици.
- И не на последно място, всички, които заблуждават себе си и половинката си, че са щастливи, без това да има 20% истина, като знам какво е пред едни и какво е пред половинките им.
И се замислям, защо хората правят неща, които не им харесват?
Защо се примиряват с живота си, сякаш това не е техния живот, и някой друг го управлява.
Бягството няма да реши проблема на никой. Само може да задълбочи проблемите в глобален мащаб. Затова и не пожелах да живея извън България, затова и сега продължавам да живея тук.
Защото на запад било по-добре … Дали?
В заключение ще кажа нещо, което определено ме притесни: видях се с моя бивша съученичка в събота. Те живеят извън България от януари, но временно, докато мъжът и е по проект. Там масово явление при децата са плоските глави! И знаете ли защо? Ами защото на 3 месеца децата се дават на ясла, и майката трябва да се върне на работа. Три месеца е майчинството. Бебето по цял ден е в леглото, главата му се сплесква. Лишено от ласка, целувка, прегръдка, игра … По цял ден изоставено в едно кошче.
А това не е само там, това е масово в западните страни. Раждаш и след 3 месеца си на работа. Ако не ти харесва, напускаш.
И в крайна сметка, никой не оценява какво имаме ние тук обаче. Две години майчинство, което и според мен е малко, но на фона на 3 месеца, е за предпочитане.
Затова, нека се радваме на това, което имаме. То е повече, отколкото може да оценим, защото може би не сме видели по-лошото …
Винаги може да е добре, но за да стане, трябва да го искаме
Хубав ден и успешна седмица на всички!
Лято е, нека се усмихнем и накараме слънцето да се появи!
Наскоро се замислих, че в забързаното и напрегнато ежедневие все по-малко се усмихвам. Пък не бих казала, че нещо ми липсва и има защо да съм тъжна. Просто супер ангажираността ми, ме стопява. За това „искам да избягам от сивотата“. Със слушане на музика се получава, а пък понякога си се усмихвам ей така и без особенна причина. Интересно ми беше, че в такива моменти в главата ми изплуваха две страхотни български песни за повдигане на духа и настроението, които са специален поздрав и за теб
БТР – „Кръговрат“
„В този свят имаш избор,
да си щастлив или без изход,
така че знай това остава
след всеки дъжд, слънце изгрява“
Валди Тотев – Вдигни очи
„Вдигни очи, виж този свят,
животът днес върви на пред, а не назад
вдигни очи, светът е с нас,
вдигни очи ти имаш шанс …………..“
Благодаря ти Али! Истина е, че ежедневието и претовареността могат да ни смачкат. Коловозите на живота ти отнемат онези красиви пътеки, които са в страни от пътя.
Но пък затова, човек трябва периодично да се отклонява, за да не стигне до дерайлиране…