Кошмарът още е пред очите ми

Няма как да успея да опиша с думи, това което преживях вчера. Но ще се опитам, максимално описателно да споделя с Вас този кошмар, който изживях и от който още не мога да се отърся.
Следобеда излязохме и отидохме в една от кварталните детски градини заедно с моята приятелка и децата ни. Там е много по-просторно, има занимавки за децата и често ходим, когато градината вече е затворена.
Вики и Бобчо (сина на приятелката ми) обикаляха, играеха си, къде заедно, къде в различни посоки.
Вики се качи на вкалчето – на локомотива, и започна да вади пясъка от комина му. Секунди след това, Бобчо я видя и е затича към нея. В този момент и тя го видя и тръгна да се отдръпва. Едновременно с това и двете се затичахме към влакчето, защото предположихме какво може да стане …
Бяхме със секунда по-бавни от събитията :(
Вики падна от локомотива с гдръб назад, към вагончетата-пейки. Крачетата й бяха към локомотива, а гръбчето си удари на пейката. Грабнах я, а тя захласната се опитваше да изреве. И друг път се е захласвала при уплаха, по-сериозно падане, но никога не е било толкова дълго. Най-накрая, успя да изреве, пое си дъх и в този момент остана като дроб в ръцете ми. Щях да умра, заедно с безжизненото си дете. Тя затвори очички, затвори устенца и клюмна на една страна, оставайки безжизнена в ръцете ми.
Сега, пишейки това плача и треперя, спомняйки си секундите кошмар, в който не знаех дали е жива, припаднала или какво й е.
Изкрещях и Рали (приятелката ми) я грабна от ръцете ми и тя се свести. Бях на стотни от припадък, когато тя ми каза, че е наред, гледа, мърда, живичка е.
Нямам спомен как съм стигнала до пейките, тя я носеше, аз се тресях.
Седнах и я взех от ръцете и и започнах да я целувам, прегръщам, успокоявам, докато спре да плаче.
След кратко, тя се успокои, и се измъкна от ръцете ми.
Видимо нямаше промяна на тонуса, физическото и психологическото й състояние.
Все още трепереща я хванах отново и я съблякох, за да видя дали има видими наранявания, охлузвания, зачервявания. Имаше много леко зачервяване в горната част на гръбчето. При опипване, не даваше сигнал за болка или неприятно усещане. Беше си същия щурак и жизнено дете. Продължи да си играе, да обикаля около мен, но когато Бобчо доближеше на 2 метра, тя побягваше.
След като се посъвзех, до колкото това е възможно, се обадих на мъжът ми. Разказах му какво се е случило и как е тя сега и той каза, че си идва.
Прибрахме се, тя продължи да се държи все така игриво, вечеря, макар и малко, но така или иначе не е от най-ящните.
Не е повръщала след ядене, но все пак, за успокоение, отидохме до детска хирургия и травматология в Пирогов.
Невролога поиска снимка, но ние отказахме, защото тя няма удар на главата.
Преслушаха и гърдите и другия доктор, каза, че всичко е наред, обясни защо е припаднала и не поиска снимка.
На травматолог не можахме да минем, тъй като доктора беше в отделение, и докато го чакахме, тя заспа. Но имайки предвид физическата й неуморна активност, нямаме притеснения за нещо по-сериозно.
За щастие, малкия дявол! Факт е, че и сега, не знам къде е намирам, главата ми тежи като олово, треперя все още, и всеки път като затворя очите си, виждам телцето, отпуснато в ръцете ми.
Едно единствено нещо ми дава сила, по-бързо да се отърся. Когато тя се успокои и ме погледна, тя разбра по очите и изражението ми, колко много съм се изплашила за нея. Само една майка може да разбере излъчването на погледа на собственото си дете.
И не, не си въобразявам, а съм убедена, че тя най-съзнателно почувства моята болка, страх и безпокойство.
Боже, до кога ще ме изправяш пред такива изпитания? Нима 29 години не ти стигнаха?
Знам, това са най-малките ми ядове, като се има предвид, че тя е все още малка, но шока, той няма как да се опише. Няма и как да се разбере, ако не го преживее човек.
Не го пожелавам и на най-големия си враг.
Надявам се, да успея да се отърся тези 2 дни, в които ще сме извън София, и ще се радваме отново, на времето тримата.
Всъщност, нямам избор, трябва да се отърся! За да съм максимално полезна на семейството си.
Така измина този кошмарен 09.07.2009 г.

Етикети/Тагове: ,

Сподели
Add to Google
Сподели в edno23
Сподели в Twitter
10 юли 2009, категория Майчинство и отглеждане, Спoделено.
RSS Абонамент RSS абонамент
Можете да се абонирате за E-mail бюлетина и да получавате известие за всяка нова публикация - напълно безплатно!

Вижте и това:

15 Коментара по "Кошмарът още е пред очите ми"

  1. Emilia казва:

    Ти нормална ли си? Детето тепърва ще пада, тепърва ще се наранява, къде е драмата, щом всичко е минало добре???

  2. Милена казва:

    @Emilia, когато видиш как детето ти издъхва в ръцете ти, след като вече е изревало, това е шок. На някой не им се отразява така, факт е, че на мен това ми е постоянно пред очите. Падала е 2 пъти от кошарата си, никакъв проблем, съвсем различно е обаче, да припадне (а ти не знаеш в този момент дали е припадък, или най-лошото).

  3. силвия казва:

    все едно ,че преживях случката заедно с тебе.Радвам се ,че всичко е наред.Майките трябва да бъдат и смели.Усмихни се и го приеми го като първа бойна .

  4. Ваня казва:

    Миленче -не можах да сдържа сълзите си след като прочетох поста ти.Разбирам те мила какъв ужас си изживяла и как небето ти се е стоварило над главата.В такъв момент на шок човек не си мисли хубави неща , а естественно най-лошото.ПАНИКАТА Е ЛОШ СЪВЕТНИК,но….лесно е да утешиш с думи другия -трудно е САМ да се справиш със себе си.Това съм го приживявала с мъжът ми вече 4 пъти и всеки път ми е като първи .Радвай се мила на живота и гледай положително и не се задълбавай в минали събития ,че те си нямат друга работа и се загнездват в главата ти и не ти дават покой седмици наред.Знам-трудно е!Говори за това с твоя най-близък човек,така ще ти олекне.Опитай се да забравиш случилото се и благодари на господ че всичко е О`К колкото по-бързо успееш толкова по добре.

  5. Милена казва:

    Благодаря Ви, Ваня и Силвия.
    На моменти се обвинявам, че съм лоша майка, че не съм била по-близо до детето си, но това не ми помага. Знам, че паниката е лош съветник, че в такива моменти трябва да съм силна, но вярвайте на теория всичко е хиляди пъти по-лесно. В тази ситуация, поне успях да се сетя, да я държа така, че да не си глътне езика.
    Водихме я на доктор, наблюдавах я и целия уикенд. В болницата се държеше по-щуро и от преди, нямаше пейка на която да не се качи и слезе поне по 5 пъти. Същия дивчо малък. Това ми помогна да преодолея стреса, но поуката си остава.
    Благодаря на този, който бди над нея, че не и я отне, защото нямаше да мога да преживея най-лошото. Мога да кажа, че съм по-добре, след като виждам, че тя си е същото жизнено и невероятно човече.
    Уикенда ни се отрази добре на всички, макар и времето да не беше от най-приятните, бяхме сред природата, на простор, тишина и приятна атмосфера. Това ми помогна да преодолея до голяма степен уплахата и страха.

  6. smmd казва:

    Настръхвам като чета ! Аз също имам син на 4 год и макар че досега не ми се е случвало нещо подобно се моля всеки ден да е спокоен! Толкова е щур…
    Времето ще ти помогне да го преодолееш , но както се казва все “ ще имаш една обеца на ухото си“ Радвам се че детето е добре и нищо лошо не се е случило!

  7. Нина казва:

    Милена, плаках докато го четох… майната им на тия дето викат нормална ли си и т.н… напълно нормална си си.. Аз на последната ваксина на сина ми се разревах, малкото му личице така се изкриви от болка, че сърцето ми се смачка, като лист хартия… голяма отговорност е да си майка!

  8. Милена казва:

    @Нина, има хора и хора, емоционални и по-стабилни. Аз съм от емоционалните. Вики не е от децата, които за най-малкото реват по половин час, а плаче ли повече от 1-2 минути, значи много я боли. И като плаче от болка мен не боли още повече. Дори не искам да си спомням случката, всеки път ми се обръща стомаха.

  9. sara казва:

    Събитието на Милена и Вики е изключително насищащо с емоции, дори като изключим самия страх от развитието. Това е безспорно. Реакцията на майката обаче може да бъде решаваща, както в съответния момент, така и като модел за поведение на детето за бъдещето. Котви се създават подсъзнателно. Обясненията са само малко част, личният пример е от преимуществено значение. Закачам коментара си тук, защото много пъти четох статията и тя ми създава единствено това усещане.
    В продължение за обичайното ежедневие – за дребни ситуации като ваксинации, взимане на кръв, падане при тичане – детето се научава да побеждава именно от простичките неща. Когато събитието е непознато, детето копира реакцията от родителя. Виждаме всеки ден в парка ОСОБЕНО по-възрастни баби, гледачки и подобни на всяка реплика да повтарят „да не паднеш, да не се нараниш, да не се удариш“…. Не е нормално да се насаждат в съзнанието на децата страхове. По същия начин паднало детето и започва едно суетене, повтаряне колко го боляло, превързване… Това създава страхливи малки същества. Именно поради това съм силно против отглеждането на децата от възрастни хора.

  10. донка казва:

    :) моят син падаше 4есто и по4ти винаги на главата си…не можеш всеки път да се обвиняваш и да се 4увстваш виновна,знам какво е усещането…единственото което можем да направим е да ги нау4им сами да се пазят,а за това трябва да усещат колко сме силни ние….тепърва живота ще ти предложи още много страхове за детето,но никак не е лесно да си майка:)

  11. Toni казва:

    Много много,ама много плашещо наистина…Тая пък след нея се разревала.Тц,тц,тц.Вечно вашите истории и живот са изпълнени с истина,на другите нищо не им се случва НИЩО.Преекспонирате и хиперболизирате всичко вие жените ВСИЧКО.А най-много се дразня на здравословнитe ви проблеми сякаш само вие сте център на внимание.Ракът на простатата е не по-малко разпространен от рака на циците ама…Защо не се чува за него.Защото те са център на внимание . Те,които стават само за 2 неща.Всички знаем кои

  12. Нина казва:

    шшш ходи се гръмни пич! И спаси света от присъствието си!

  13. Cveti казва:

    Рядко успявам да намеря време да чета полезните неща които се побликуват тук, но сега когато ми е възможно погледа ми се закова на заглавието и веднага се впуснах в четене. Виждам че случката е от доста отдавна ,но направо се вцепеник като я прочетох. Понеже моята сестра е с епилепсия в следствие на подобен случай, и припадаците за мен бяха ежедневие, мога да дам един съвет – като адски се надявам никога никой да не го приложи:).
    Първо и най важно е да не се изпада в паника-адски лож помощник е, и второ – в подобен случай винаги погледнете дали не си е глътнало езичето детето, в следствие на захласването. Понякога е мн трудно да се отвори устичката му, но в повечето случай е нужно само да се пъхне съвсем леко пръст-с показалец е най лесно, и да се дръпне лекичко.
    Надявам се никога случката да не се повтори, а че падания ще има, това е неизбежно, но дано да не са сериозни като в този случай.

  14. Cveti казва:

    А и относно коментарът на Toni- -пич ако четеш от време на време коментарите по собствен адрес за Рака на простата за който тръбиш, всяка вече ни се набиват в очите поне 3 реклами една след друга свързани не толкова с рака на простата колкото с наболениея ви нагон и как да си вдигате самолета. Колкото до циците и дали те стават само за две неща- аз лично съм на мнение, че в зависимост от натурата на притежателката определено няма да стават само за 2 а за мн повече неща.
    Ама кво да ти кажа, от далече си личи че си с ниско ниво на интелегентност и още по закоравяло въображение.
    лека и доходна:)

Остави мнение/коментар за Милена